На седянка в офиса

Публикувано от на фев 23, 2012 в Статии и публикации | Коментарите са изключени

На седянка в офиса

MODUS VIVENDI

На седянка в офиса. Или как прословутата Вазова „Тлака в Алтъново“ се пренесе чрез Фейсбук в центъра на София.

Изящните картини, изрисувани с бели и цветни конци, грабват очите на познавачите от вратата. Другите най-често хвърлят бърз поглед по стените на фирмения офис без да забележат необикновените пейзажи и да се вгледат в портрета на българската царица Десислава. Изделията са миниатюрни, хранят душата само на истинския ценител. Изработени са със специална техника– дантела на совалка, известна още като калоферска, родната съперница на брюкселската дантела.

Автор на уникалните плетени картини е Бистра Писанчева, една от инициаторките на голямата женска седянка, заформена преди месец в центъра на София.

Сряда привечер. След края на работния ден петнадесетина дами с различни професии, не бързат да се приберат по домовете си. Половинките им обаче не ревнуват вечерните им забежки. Точно обратното, подкрепят ги. Всяка от дамите изминава пътя към сградата на министерството на земеделието по различни улици. Свива зад нея и се изкачва до четвъртия етаж на стар жилищен блок, за да влезе в офиса на спедиторската фирма на Бистра и Николай Писанчеви. Повечето жени носят по нещо сгънато в чантата си – красиво и оригинално, измайсторено с много любов и търпение от собствените им ръце. Идват с ръкоделията си, за да покажат на останалите какво могат, какво са научили от своята майка, баба или от страниците на някое старо модно списание. В групата има и напълно начинаещи. Жени, които седят по цял ден пред компютъра и за пръв път ще убодат на седянката пръстите си с игла. Атмосферата в офиса прилича на театрална възстановка на старинния обичай, но е твърде далеч от актьорската сценична игра. Това, което се случва в женската работилница, не тече по предварителен сценарии и режисура. Ретро партито е подредено край масата, отрупана с фини дантели, автентични национални везби и ювелирни бижута, шити и плетени с обикновени игли и конци, до тях – кутии с шоколадови бисквити.

Седянката в списание ТЕМА

Плетките вървят по-гладко с вкусни сладкиши и бяло сладко, но последното засега липсва. Жените опъват бели конци, разтягат медени приказки, тракат ритмично с пластмасовите совалки между пръстите си и жужат като работлив кошер. Намотават конци за фриволите, техника, на която е посветен настоящият им урок. Думата звучи странно за новаците в в работилница “Седянка”. Също толкова непозната и непонятна е колкото и думата “кене”.

Името на групата избрали първите пет-шестина дами, обединени около идеята да възродят бабините ни традици и залязващи женски занаяти, някой  от които вече дори се смятат за изчезнали. Като плетенето на колани върху картонени тестета. “Няма ги вече майсторките на тия колани, затова са толкова скъпи”, отсекли в Банско пред Антоанета Толтукова, без да знаят, че пред тях е една от малцината носителки на изчезващата традиция.

Софийската работилничка се създава спонтанно, провокирана от Ирен Ямами, българка която живее в Япония отдавна и е превърнала хобито си в свое основно занимание. Ирен е открила в Далечния изток свои ателиета и школи по българска бродерия. Срещата й с Антоанета Толтукова и Бистра Писанчева става във Фейсбук. Трите се събират в групата за Българска национална носия. Антоанета е икономист по професия, а Бистра филолог. Ръкоделстват откакто се помнят. Тони чудодейства с всяка попаднала игла в ръцете й.

Плете блузи, ръкавици, чорапи на една и на пет игли, върти тънки конци на кука, премята фуркет, но предпочита да замята обикновена игла с уши.

Везаните национални шевици са голямата й страст. Учила е бродерия първо от майка си, дългогодишен майстор в “Българско везмо”. След това завършила училище по шев и кройка, влязла в задругата на майсторите, а ръкоделията й тръгнали да обикалят световните изложби. Тони е шила сценични костюми на хор “Бодра смяна” , на известни  народни певци и музиканти, на адреналинките от “Господари на ефира”. Майсторските й шевици красят аксесоари, покривки, изписват икони и картини.

Бистра е най-запалена по дантелите на совалка. Записва се в курс по калоферска дантела от любопитство към трудното и красиво изкуство. От дете се захласва по ръкоделията, но е стояла на страна от дантелите. Занимавала се с музика, литература, спорт. Години наред е държала в ръце цигулката. Посвещавала е свободното си време на алпинизма, зимните ски, айкидо. След началния курс по дантела зацикля, няма къде да усъвършенства уменията си, няма кого да попита дори как да продължи с по-сложните техники. По онова време все още няма и интернет. Започва самостоятелни упражнения върху готови модели от списания, лута се, търси свои път, свои мотиви сред природата – клонки, цветя, листа, планински гънки и хребети, реки, пясък, морета…И се опитва да ги вплете в причудливите си дантелени картини. Целият свят изведнъж се превръща в очите й в една огромна дантела, която би могла да оплете. Каквото и да прави, където и да е, винаги успява да си открадне време и да положи в скута си ефирната си плетка. Бистра нарича себе си вратичка за жените, които искат да ползват традиционната техника върху модерни изделия. Благодарение на интернет днес разменя умения с плетачки зад граница. Италианка пък я поканила да участва в тяхна изложба. Пак от там са откупени и два от дантелените й пейзажи.

Тони и Бистра си приличат по още нещо. И двете са майки на три прекрасни деца.

Бързо намират общ език в мрежата. Боли ги, че уменията им нямат почитатели сред младите, че красивите женски занаяти, може би ще изчезнат заедно с тях.

Докато се оплакват една на друга колко е трудно и невъзможно  да спасят в модерния ни свят бабините умения, Бистра пуска в мрежата линкове от женски сбирки в Русия, Чехия, Испания, Италия, а под тях тече една и съща оживена дискусия: Какво могат да направят те тук. В профила си Бистра публикува и фриволитето на Светломира Иванова, която не е регистрирана във Фейсбук, а Тони се пали все повече по красивата техника. Бързо намират съмишленички от цялата страна. Ирен Ямами, с която си имат приказка покрай шитата дантела, дава решителен тласък на назрялата вече идея да отворят собствена работилничца. Какво чакате още, действайте!- написала в мрежата от далечна Япония.

На първата сбирка се събрали точно пет жени, колкото пръстите на едната ръка. Ирен Ямами присъствала виртуално на сбирката. Включила се в седянката по скайпа. На втората броят им почти се удвоил. После дошли нови и нови, а столовете в офиса вече не стигат. По идея на Тони вече са се обърнали към Столична община за подходящо помещение, в което да се събират. Инициативата им на този етап има пълна подкрепа от “Московска” 33. Обещан им е достъп до помещение в някой от общинските културни центрове.

Столичната седянка привлича жени на различна възраст. Някой като 75-годишната Весела Божилова владеят всички тайни на ръкоделието, но са прекосили София, за да предадат знанията си на по-младите. Всяка ще учи другите на това, което тя може и знае най-добре. Доброволно, без заплащане.

Всички уроци са безплатни, въпреки че получените знания са несметно богатство. Няма и приемен изпит, от ученичките се иска да имат само сръчни ръце и сърце, отворено за бабините ни занаяти. Много от жените за пръв път хващат в ръце совалка под ръководтвото на Светломира, медицински лаборант по професия, а в момента преподавател по фриволите. Дора засега е най-младата ученичка в работилницата. Много е сръчна, хвали я Тони. Дора е работила като реквизитор и гардеробиер в театър. Ръкоделията й се удават, пък и не за пръв път хваща иглата. При подготовката на сценичните костюми за възстановки, също има пипкава работа, трябва нещо да пришиеш, друго да прекроиш.

“Мечтата ми е да се науча да украсявам с дантела великденски яйца”, споделя Невяна, една от новите ученички, с очи вперени в изящните произведения на Светла. Невена е тук от любопитство и желание да научи нещо ново. След това да го предаде нататък.

Младите  гледат скептично на уменията на по-старите. Но се възхищават на дантелата, изработени от приятелка. Нещо като при

Том Сойер и оградата.

Въпросът е на кого подражаваш, усмихва се Светломира, докато демонстрира пред начинещите във фриволитето как се държи совалка.

Всъщност какво е фриволите? Плътно нанизани един до друг възли на совалка. Предполага се, че основният възел води началото си още от каменната ера, но първите хора го изработвали от кожа вместо от конци. През вековете конците ставали все по-тънки, плетката все по ефирна и елегантна докато затрепти сребърна. А плетачките пуснат на воля въображението и под ръцете им засияят  дантелените им облаци, планини, морета…

„На седянка в офиса или как прословутата Вазова „Тлака в Алтъново“ се пренесе чрез Фейсбук в центъра на София“. Автор на статията – Искра Ценкова. Фотограф – Петър Ганев. Статията е публикувана в списание ТЕМА, бр. 55 от 10/2011
Share