Седенки възраждат усета ни към красотата

Публикувано от на фев 23, 2012 в Статии и публикации | Коментарите са изключени

Седенки възраждат усета ни към красотата

Възродени седенки разпалват огъня на красотата

Националното движение за диалог между минало и настояще чрез дантели и везба търси път към сърцата на младите. Вратите му са отворени за всички – без значение на пол и занятие

Диана Ангелова нежно гали със сръчните си пръсти дантелено цвете. Куката пее в ръцете й, пъстри мъниста поставят последния щрих на творбата й. После младата жена с вълнение се обръща към Бистра Писанчева: „Това цвете е за теб и е събрало в бримките си цялата ми благодарност, че и моите толкова несъвършени творби бяха включени в изложбата ни.“

Намирам се в обикновен софийски офис. Но не съвсем. От стените ме гледат не карти и диаграми, а ефирни кокиченца, майсторски дантели, необичайни картини… Това са част от творбите на сръчните майсторки на дантели и вебзи, които всяка сряда вечер предприемат малкото си бягство от натоварения делник. Обединява ги националното движение „Седянка“, което е едва на няколко месеца, а вече има в биографията си няколко изложби. През пролетта представили творбите си във Велико Търново, поканени от местната майсторка д-р Любка Любенова и участвали съвместно с търновските майсторки  Мими Добрева и Маргарита Бонева. След това участвали и в изложението „Културен туризъм“, където получили първата си награда за принос в съхраняването на традиционните занаяти. Най-новата им изложба бе открита наскоро в Етнографския музей в столицата и ще продължи до края на октомври. Всеки посетител може да се докосне до ефирната прелест на ръкоделията на седенкарките, а през уикенда дори да получи първите си уроци по КЕНЕ, везба или плетене със совалки.

Вестник "Всичко за семейството"

„Идеята за движението възникна спонтанно – обяснява ми Бистра, домакинята на седянката. – Преди десетина години си откраднах няколко дни между работата и гледането на трите ми деца и завърших курс по плетене на калоферска дантела. Десет дни бяха и много, и малко. От една страна ми стигнаха, само за да усвоя основните техники на сложния занаят. Но бяха достатъчни да ме разболеят от нелечимата страст към дантелата и песента на совалките. Самотно продължих да се уча от грешките си, за усъвършенствам уменията си, да търся модели и своята интерпретация на старинното изкуство. Открих, че удовлетворение ми носят експериментите, а не вървенето по традиционните пътища. Започнах да създавам пейзажи, образи, картини… Участвах с успех в конкурс в Италия, бях и на празника на дантелата в Русия, там откупиха за местния музей картината ми „Десислава“, реплика на картината от Боянската църква. Но нещо ми липсваше, беше ми самотно. Завиждах на майсторките на совалкова дантела по света, с които се срещнах. Те общуваха помежду си, разменяха си модели и умения, организираха си изложби.“

Идеята зреела в душата на Бистра, още преди да я осъзнае. Фейсбук свършил останалото. Започнала да публикува на страницата си своите творби и постепенно „събрала“ пъстър букет от съмишленици. Някои били вече запалени по дантелата, други имали други свои любими ръкоделия, но общото между тях било желанието да споделят. Българката Ирен Ямами, която от години живее в Япония и дори е организирала там курсове по везба, подпалила искрата. „Съберете се, какво чакате“, настоявала тя от другия край на света. Тава на 8 февруари в офиса на семейство Писанчеви се събрали петте основателки на движението „Седянка“. Името дошло по-късно, но идеята вече била ясна. Обобщава я най-добре Светломира Иванова, която най-ревностните ни читатели сигурно помнят от уроците по фриволите на страниците на вестника ни. „Седянката е за тези, които знаят и могат, но и за тези, които искат да се научат – са развълнуваните й думи при откриването на изложбата на майсторките в Етнографския музей.

Слеващите думи са на Светлана Петрова. „Седянката е за надникналите тук случайно, но и за останалите при нас нарочно. Отворена е и за тези със златните ръце и вълшебните пръсти, и за тези с двете леви. Седянката е за широко скроените, за непредубедените, за усмихнатите, за красотата в очите ни, за творчеството в сърцата ни, за човещината ни… Тя е за прекрасната ни една шепа живот, която сме в състояние да раздадем с безкрайно удоволствие, безвъзмездно и с желание.“

В две зали на музея са подредени творбите на част от участничките в движението „Седянка“. Експонатите най-добре демонстрират думите на Светломира. До сватбени кърпи от тънка свила, обточени с ефирно кене, е подредена колекцията от дантелените бижута на Бистра. До изящни совалкови дантели са изложени модерни декоративни пана, сътворени със същата техника от Елгина Величкова. Шевиците от носиите са преродени в стилни покривки и салфетки. Майсторките им Евдокия Дипчикова и Анка Цекова са живата история на везбата. Техни творби са били даряване от държавните ни мъже на видни гости от чужбина. Така в изложбата традиция и съвременност водят непринудения си диалог и доказват, че старите занаяти са живи. Достатъчно е да посегнеш към тях със сърцето си. Отделена е и витрина за учениците на майсторките. Там е и ръкоделието на Диана, с която започна този разказ. До нея е и красиво релефно цвете, изработено с техниката фриволите. Измайсторено е от Ганчо Димитров. Финансистът е убеден, че със старите занаяти си почива най-добре от модерната си професия.

Единственият мъж на седянката се е заел и с изработването на барабани за калоферска дантела. По магазините не се продават, а мераклиите да усвоят занаята се множат. „Най-важен е учителят – обяснява той, докато сръчно прехвърля совалката. – Светломира ме поощрява да експериментирам, щом душата ми го иска. Така се получи цветето ми от изложбата, което е много различно от традиционните.“ Ганчо е донесъл вкусния кекс на майка си, за да почерпи на седянката. Така е всяка сряда. Някой е успял през седмицата да довърши първата си парченце совалкова дантела и бърза да се похвали. Друг е открил на Женския пазар прекрасно старинно кене и го купил за жълти стотинки. Трети носи остатъци от конци и щедро ги предлага на всеки, който има нужда от тях. „Това е най-ценното на седянката – не може да се нарадва Бистра на осъществената си мечта. – Непрекъснато си разменяме модели, умения, материали, инструменти. Всеки помага на всички. Споделя щедро опита си, не крие майсторлъка си. Защото никой от нас не се прехранва от тези занаяти. Аз се занимавам със спедиторска дейност, Светломира е клиничен лаборант в болница, Елгина е инженер. Това ни дава възможност да не търсим финансова облага от хобито си, да не сме свидливи към споделянето на опита си.“ Докато говори, совалките пеят в ръцете на Бистра. Току-що е подхванала поредната си картина – ЕЗЕРЕН пейзаж. Вълнува се, защото за първи път ще изобрази облаци от дантела. Докато обмисля как точно да ги изплете, хваща иглата и довършва кенето на сватбена кърпа. „Тя е част от чеиза на дъщерите на Ангел Низамски – обяснява ми майсторката. – Голям приятел ни е. Колекционер е на носии и ни облече с тях за изложбите в Търново.“ Домакинята ми сочи възрастна дама, която прави първите си опити със совалките. Тя успяла да убеди свой познат дърворезбар, да изработи ценните инструменти. При това на съвсем приличната цена от лев и половина. „Напиши във вестника, че сме готови да купим от всеки, който е открил в бабините ракли тези совалчици – моли ме Станка Божинова. – Чувала съм, че често наследниците на старите майсторки ги изхвърлят.“ Дамата също е от начинаещите плетачки. Развълнувано обяснява, че живее от сряда до сряда, че е получила нов стимул за живот, въпреки преживения наскоро тежък здравословен проблем.

Моята героиня Диана вече се е потопила в усвояването на сложната техника на рязаната бродерия. До нея една от най-добрите й майсторки у нас Румяна Раковска търпеливо я води за ръка през тайните й. Погледът ми обаче се приковава не от сръчните й пръсти, а от изящните й пръстен и гривна. „Обичам ги бродериите, но голямата ми страст са бижутата – веднага ми обяснява дамата. – Само чакам някой от младите да се закачи, да прояви интерес. Нямам търпение да предам занаята си, да споделя наученото през годините. Но тази работа насила не става. Трябва пръстите ти сами да посегнат към занаята, да се запали в сърцето ти огънчето на красотата…“ Тръгвам си от седянката с толкова ведрина в сърцето си, каквато не помня да ме е спохождала скоро в края на работния ден. Стискам първите си 20 совалки и вече си представям, как след време може и аз да ги накарам да пеят в ръцете ми…